Колелото на Времето

Пролог

"Пръскаха се историите през земи и държави
и се простираха като паяжина връз паяжина,
и мъже и жени крояха планове за бъдещето,
въобразили си, че знаят истината.
Те крояха, а Шарката поглъщаше плановете им,
запридайки нишките на съдбите човешки
към предреченото бъдеще."

Из "Колелото на Времето"
Неизвестен автор, Трети век.

Kолелото на Времето се завъртя и Векът, белязан с кръв, страх и борба между Светлината и Сянката, дойде към своя край, измъчен и уморен. Претърколи се Колелото, давайки началото на едно ново време. Време на спокойствие, тънко и прозрачно като бистра езерна водица. И също толкова крехко.

Хората, прекършени и сломени, но с нова надежда, се изправиха сред отломките и разрухата на Тармон Гай-дон, Последната битка. Изнемощели шептяха през сълзи и смях благодарствени молитви към Създателя, опитваха се да съградят отново онова, което с такава лекота бе унищожено. Щяха ли да успеят? Само Създателя можеше да каже. Колелото на Времето тъче по свое собствено усмотрение, заплитайки Великото везмо, не поддавайки се на такива крехки спънки като човешките желания и мечти.

Каквото бе запредено, ще стане и пребъде.

Редяха се годините една след друга и по всичко личеше, че сякаш светът наистина е спасен. Сянката си отиде, Тъмния - победен, затворен, може би мъртъв дори, като че ли бе наистина оставил света да съществува в спокойствие. Продължаваха народите да живеят, да градят и рушат, но така, както се полага на всеки нормален човек, за който единствената възможна заплаха е самият той. И както става често, точно това щеше да спъне човека в идното му битие.

Защото Мракът и Светлината са две неразделни части от едно цяло, борят се, за да се унищожат едно друго, но точно тази борба прави всяка от страните по-силна и по-жадна да успее. Няма край тази борба. Няма и начало. Тя просто е.

Макар и победена в тази Последна битка, случила се на прелома между Третия и Четвъртия век, Сянката далеч не е изчезнала. Всяка нощ слънцето залязва, давайки път на нощта и на всичко онова, което се храни от тъмнината и мрака, което триумфира в черната пелена на злото. Само че този път то си е намерило нов дом, нови цели, нови желания. Покварата може и да се е отдръпнала от Погибелта, давайки на Граничните държави глътка заслужен свеж въздух, но дали е изчезнала? Не, не може. Изменила се е.

Какво става в свят, където основната заплаха за неговото съществуване изчезне? Какво става с хората, когато няма за какво и срещу кого да се борят?

"Яхнали ветровете на бурята,
препускахме към небесния гръм.
Танцувахме сред грохота на мълнии
и раздирахме света."

Анонимен откъс от поема, написана вероятно в края на
миналия Век, известен на някои като Третия век.
Преписвана понякога на Преродения Дракон.